I

Поет бях и поет ще продължа да бъда...

за начинанието дали ще има цена посилна?

II

Греховете на поета са нещо тленно, преходно,

на пръв поглед са нещо незначително, отегчително.

Затова те са малко,

поезията е преди всичко

нещо незаменимо – духовно!

На страдания е обречен много

тоз, който влезе в поетичния си ад

ще остане завинаги духовно сакат!

Измяната срещу принципите поетични

се наказва строго с мерки десетични.

Затова те са страшни

и все така ужасни.

През множеството цветни времена

вкоренени в на поетите сърцата,

това са гряха два

на чудото поезия.

III

Грях първи от общо два:

Слепота

Какъв е смисъла от Слънце, ако не виждаш ти светлина?

Какъв е смисъла от Тъмнина, ако не усещаш ти страха?

Нима Тот бе сляп за знанията?

Нима Декарт не разбра за Бога и душата?

Къде ти видя селянин да изневери на занаята

и краля да се откаже от своята златна корона?

Какво е то света, ако поета не вижда емоцията?

Какво е то човека, ако същия не вижда любовта, омразата?

Поетът, този който не мисли, а усеща,

същия този, който видя незримото

и с перо преобрази материалното.

Какво е поета без емоция?

Какво е той, ако ги няма тез очи,

този поглед проницателен, жесток и светъл?

Това его, коварно и зло наказание,

обречен е този на сиво пребиваване.

Свещеник без вяра...

Художник без четка и платно...

Учен без знания...

Инстинкт, липсващ на животно...

И всичко това заради едно единствено:

Земният егоизъм, видял душа в огледало...

Това е то, поет да се наречеш,

без да можеш нищо да прозреш...

IV

Грях втори от общо два:

Слабост ненагледна

Защо творецът тъй страстно твори?

Защо поетът тъй жално скимти?

Съгрешил е, онзи там мълчалив човек

с окови тъмносиви около всеки крайник.

Какъв е смисъла да изразяваш нещо чисто,

какъв е смисъла да пишеш нещо истинско,

когато не можеш го изкажеш,

когато не можеш го покажеш

комуто то е предназначено

комуто то е завещано

комуто то е посветено?

Накъде отива този свят

ако Поетът не може да предостави

невинното и святото

чистото и искреното

на този, който е заслужил

посвещение и уважение;

на този, който е останал

в на Поето тъжното сърце?

За какво е достоен вече

да приказва принца на словото?

Изключително жалко...

Рядко ми е толкова болно...

Всичко тогава става мърсотия

и не може да се изчисти

ни от вековни предания

ни от приказни магични сили.

Срам за „Поета“!

Тежки да са му оковите!

Там където той самият не пожела,

там ще да е негово падение!

Трети отдел на кръг седми

срещу природата човешка прегрешение

да стои огнен, немощен цели сто години!

Вече не може нивга

да намери сили...

Надеждата самичка последна остава

Да върне времето назад

и този грях да изчезне пак...

V

Греховете на поета са нещо непоносимо, неизличимо,

на пръв поглед са нещо нищожно, даже смешно.

Затова са тъй често пренебрегвани...

Затова са тъй често осмивани...

Хората ги приемат за комедия,

всичко е една печална трагедия,

нищо повече от драматична пиеса,

публиката се подчинява, забавлява.

Вкуси ли поета от чорбата на отец Никодим

с още първото зърно от греха ще е невъзвратим.

Тежко е, и болезнено, адски гадно

да си сивия човек, със пламък пропит...

Оковите вечни тежат, ах, колко срамно,

да те няма сто години, личен опит...

Не постъпвайте в грях, дори в един като мен!

Поети, чувствайте, спусъкът е автоматичен!

VI

Поет бях и поет на греха вовеки ще да бъда...

От съдбовната везна, Амит ме жадно погълна.