Докосни с копринено перце
кожата ми груба,със мазоли
нежно е моето сърце,
да го обичаш, то се моли.
Спри в белезите да се взираш
те са просто физическо изображение...
друго гледай,нима не намираш
моите нежни места, нямаш ли въображение?
Аз съм цяла изтъкана
от нишки любов и търпение,
не мисля за голямата си рана,
оставила съм видимото на заточение...
Зад решетките на затвора
заключено стои огледалото
там,във него се взират хиляди хора
търсят края или началото!
Целуни плачещото ми сърце,
обикни го,така силно, както го боли,
нека невидимо бъде моето лице,
да гледат само него, то се умори.
Накарай трепета умиращ
да живне пак и да огрее мъглата,
нека бъде силен и неспиращ,
нека целуне и събуди пак цветята.
А от листенцето на най-невзрачното
ще разцъфне чудно хубаво момиче
тя ще изгони незабележимото, прозрачното
защото научиха я какво е да обича...
Тя груба дълго беше, неранена
никой друг не забеляза сълзите й нежни,
едничък ти видя красотата в душата въплатена
само ти спаси я от дните безнадеждни.
И сега... погледни я само!
Бръчките са само минало, изпълнено със болка
нежно, румено е женското й рамо,
а в очите й, вместо отчаяние, обич безгранична и дълбока!
Задраскай видимото, обвивката,
отделяй повече време на душата,
злато може да се крие под на старата маса покривката,
но няма да разбереш ако гледаш към стената...
Целуни кожата ми груба, наранена,
нежността ми е красива,
не оставяй обичта да изъхне повалена.
едничко докосване - лекува я, даже прави я щастлива....
© Десислава Колева All rights reserved.