Гълъби - белите гълъби пак заговориха,
там на двора живеехме заедно - плачеха, спорихме...
А тишината, изгряваща вечер, пронизваше клетките -
бяхме забравили с тихите гълъби времето и решетките...
И си живеехме някак си - съществувайки.
Сутрин в очите ни дращеше - още сънувахме...
После на времето дирята преговаряхме -
за да научим, че времето диша по гарите...
За да научим, че всъщност времепространството
вече е нашата същност - вече е наше пиянство.
За да нахраним любов с тези гълъби бели -
или се събудим и си признаем, че сме полудели...
© Ивайло Цанов All rights reserved.
"Усмихни се,
по перваза на прозореца
се любят гълъби.
Усмихни се,
да не ги прогониш.
И когато си заминт,
пак се усмихни.
Просто се опитай
със усмивка
да дочакаш
и да се докоснеш
до тъгата на нощта."
п.п това е част от мой много, много стар стих...