Янтареното котешко в зениците
просветва тихо като код зелен
и аз разбирам шепота на птиците,
но не разбирам самотата в мен.
Неканена се вмъквам в чужди погледи,
а синята прозрачност на нощта
се взира в мен. И строгите ù огледи
ме карат ненадейно да крещя.
Изгубвам се недоразбрана, алена,
простила непростимото дори.
След мен остава нежността запалена
във две очи безмълвно да гори.