Там някъде, дълбоко във нощта,
самотна майка стене без душа.
С ръце корави рови гроб в нощта,
а крясък детски се изгубва в глухота.
Спомени, нахални в ума ти ще навлизат
и не ще поискат ни за миг да си отидат.
Ще крачиш все така сама, сломена,
и няма да прогониш мисълта, обезличена.
Душата ти ще пари като изпепелена,
а ти ще крачиш все така – сломена...
В какъв ли сън ти все така живееш,
щом химни за смъртта си още пееш? ...