Понякога ми става тъжно и тогава
се взирам в синьото небе без край,
и дълго гледам вятърът как тича
след птиците към слънчевия рай.
От който в шепите си крехко цвете
посявам и поливам с две очи,
да можех, и небе аз бих му дала,
та някога и то да разцъфти.
Но, в дланите ми, бавно то умира.
Без въздух, светлина, без свобода.
От обич стискам, а то се задушава
от ласките ми, пълни със тъга. ...