От север на сърцето никне мъх,
от изток не съзирам светлината,
болезнено накъсан, всеки дъх
затяга само примката позната.
И сивото отдавна не е цвят,
а плесента – преляла всяка дига,
и всеки ден – повтарящ се цитат,
в измачкана от употреба книга.
А вятърните мелници зоват,
крила размахват, вихрено, не спират.
Отдавна донкихотовците спят,
или пък просто тихо вегетират.