С предателства беляза ме животът,
с предателства и подли номера
и вместо обич,
топла и даряваща,
в утробата ми бавно вливаше
смъртта...

Аз доверчиво се отдадох на омаята,
светът въртеше се край мен,
усещах болка, но решавах,
че трудно е животът ми да спре,
че нежността не може да убива,
че приятелството е до край,
че вярваш ли, доверие ще има
и даваш ли, ще ти се даде...

Болеше,
но нима не виждах,
болка имаше навред.
Опитвах се отчаяно да помня,
че живот започва винаги със рев.
Не знаех само, че приключва
със стон, прорязващ тишина,
със взор, отправен в нищото
и тайни смехове отвред.

Напразно взирах се във мрака,
не виждах, но усещах лед,
тъгата бавничко присядаше в тъмата,
очертаваше самотен силует.
Очакващо, безжизнено и слабо
същество протягаше ръка...
Опитах се да я поема, но усещах само
хладността...

Дали не беше късно вече
ръката да почувства топлина?!
Да влея в нея малко сила,
да влея капчица от вечността,
да видя как животът бавно
докосва белите уста...
Наивността, твърдят, била до гроба...
и май не чувствам никаква вина...

Все пак това е женска сила
да дава светлината в тоз живот!
Нали жена съм и обичам,
нали направила съм го веднъж,
туй значи, че съм жива,
че мога да дарявам аз живот,
че мога клепките да вдигна
поне на тоз мъртвешки взор...

Че струва си надежда да даряваш,
че струва всеки свършил миг,
че можеш мъничко да даваш,
но да спреш поне един-единствен вик...
Че има някой, който можеш
да върнеш към реалността.
Че струва си да видиш живи,
очи завърнали се от смъртта...

Но... вместо мойта саможертва
да върне нечий скъп  живот,
лежах и само студ усещах,
не тялото болеше, а душа...
Лежах и тихичко проклинах
надежда, обич и тъга...
За клопката разбрах, но беше късно,
живот не съществува след смъртта...

Че краят трябва просто да приемеш,
ако не искаш да живееш в лъжа...
Че можеш до безкрай да даваш,
но няма ненаказано добро!

Че няма как смъртта да молиш
да дава и цени живот!