Небето сърдито навъсило вежди -

на облаци черни говори нещо,

враждебно земята наново поглежда

и сочи с пръсти надолу зловещо;

а вятърът бурен крилете си точи

и ето, небето със залп топовен

разцепи тишината, земята подскочи,

ранена до болка, си рече: "Сбогом"

Последва миг покой, затишие кратко,

но после тътен нов, ехтеж, порой, край;

дете изплашено - сгушено в татко.

За час всичко свърши и грейнаха полята;

кошмарен сън ли бе, игра на ад и рай?

Не знам, но ранена, остана тя - Земята.

                                      Златко Станоев