Бях тръгнал към крайградската си вила,

през рамото си бях преметнал вила,

нарамил раничка със мъничко храна,

в носа си чоплех раничка и свирках си с уста.

Небето бе с цвят син, но заваля ужасно,

ако бях син на водолаз, бих чувствал се прекрасно,

но аз съм  IT нежен и зад крайпътните огради,

се скрих в кръчме което, да ме огради с награди.

Веднага я видях и в миг проточих лига,

макар като я гледах, да беше Висша Лига,

реших да се пласирам: - Свободна лий тъз маса,

чаровно да положа, телесната си маса?

Веднага продължих: - Красива си като вълнá!

но тя не знам защо, реши да чуе въ́лна,

и с бурен глас ме прокълна:

- Досаден бурен!... е, поне не беше пълна.

И аз като от Старият Завет,

на завет скрит между текилите,

с последната парá, поръчах още пет,

да поизпусна пáра, оплитайки кокилите.

Напълнен с градуси, избълвах още брак:

- Ти брак ли се надяваш да предложа?

Че без коса си криеш, под качулат калпак,

а и коса държиш, така че ще отложа!

Тя рязко ме заплаши с пръст,

и пръст поклати, също във заплаха,

не чаках втори знак и към града поех във тръс,

а че валеше град, не виждах от уплаха:)