На България
Тя вече не ражда, но още цъфтят мушкатата
и кърмят звезди, допълзели от свода атлазен.
Не знае дали на гърдите й залезът златен
на другия ден ще осъмне до нейната пазва.
Не може да връзва червени конци и ръцете
на всичките нейни години са мраморно бели.
Изправена, има осанка на каменно цвете.
Приведена, носи вода от далечни недели.
И всичките нейни гълъби с архангелски чин са –
долитат от някакво друго небе над небето
и кацат пред детските шепи на нейните мисли, ...