Има в живота моменти...

Някога така се получава,
на някой му се налага да замине,
а на друг на място да остава.
Но щом иде реч за Приятел,
дори и да не съм гадател...
Може би пък въпрос да не става
точно за забрава!?!
Има в живота моменти,
когато Човек трябва да остава сам
и към своята същност да бъде болезнено прям.
Далеч от погледи и лъжливи комплименти.
В случаи такива
представата за движение и статичност
не рядко е малко крива.
Тогава Човекът пътува
навътре в своето душевно битие, 
а погрешно му се струва,
че другите са отпътували за къде ли не!
Тогава и остава
с грешна представа,
че от всички Приятели е изоставен, 
без да подозира, че просто насаме със себе си е оставен.
Но това не пречи от самотата да тъгува
и че е попаднал в безнадеждност да му се струва.
Но щом Вярата свети в тъмата, 
има и Надежда за нещата.
Вярата ще стопли една гореща Надежда,
която въглен до въглена ще започне да подрежда.
Стъклените сълзи топлината им ще стопи
и ще се превърнат те
в солени капчици както преди.
И ще закапят не от мъка, а от радост
и нищо, че от времето самотно са малко по-солени,
стигайки до устните от копнеж за нежност овъглени, 
ще са на вкус приятни, дори ще предизвикват сладост.
Но пък има чар и в тази моментна слабост.
Такива моменти ни показват, че не сме емоционално стерилни
и дори и в слабостта си емоционална... можем да бъдем силни.