Име самотата има ли?
Име самотата има ли?
Буря страшна изви се. И внезапна. И зла.
Изсвистя меч студен, безпощаден.
Разсече гърдите жестока ръка.
Нахлу вихър див, ураганен.
Изтръгнал из корен душата ми, спря.
Моят свят бе без милост ограбен.
Буря черна вилня, сетне тръгна в нощта,
за да удря по друга камбана.
Кой заключи деня, разпростря пипала
в мълчалива и сива закана?
Всеки звук потъмня, всяка мисъл замря.
Самотата дойде и... остана.
Домът ми изтръпна. Проплаква с врата.
Стените отстъпват настръхнали, голи.
"Простете ми, зная - тук чужда е Тя!"
Стене леглото – отчаяно моли,
гънки събрало в пустееща шепа
за мъничко още любов, топлина...
От гузния ъгъл наднича нелепа,
мен непозната до днес тишина.
Хлябът помага – потулва ридания;
моли, заклева, теши – „Потърпи!”
Предъвквам корави, сухи мълчания.
Преглъщам горчиви, горчиви трохи!
Дошла без покана, самотата остана;
в началото - Грозна, след туй – Поносима,
утре, кой знае, току виж, Желана?!
Сега самотата е самота Анонимна.
На стола отсреща седи и ме гледа...
На пода – китара. Замръзнали струни
отричат ръката ù бледа.
Бутилка строшена стои помежду ни.
Да пия... така ли сълзите да крия?
С глътки парлива, нетрайна измама?
Самотата и аз, край печалната маса,
маса огромна, маса за Двама...
Къде си, момиче. Защо все те няма?!
Успях да заплача, значи – живея,
макар и различен от другите хора.
Истински живите смеят се, пеят...
Щастливи, свободни... А аз, що да сторя?!
Нима съм виновен, че толкова любех
Богиня, Кралица, Жена и Девойка;
има ли щастие, щом НЕЯ изгубих?!
Затвор е за мен всяка влюбена двойка;
техните погледи, тръпните длани,
устните сплетени в жарка нега,
вдигат стени – доживотни забрани.
Спускат решетки – прозрачна тъга.
Присъда прочете злата съдба.
Прекрачил от лято в снежни пустини,
живях сред сезона на зими орисани.
Невъзможната пролет, лета забранени,
съдба в календара ми – бъдния, вписа ги.
Другите – старите, с радост поени,
в есен пропусната спряха стъписани.
Есен – спасителна пазва за спомени, пита:
„Кога ли ще бъдат прелистени?”
Плача и тръгвам... С окови стопени,
отдръпва се бавно зимният плен.
Вече разгръщам мъгли съкровени,
а той още скърца зъби подир мен...
Вещае: „Веригите властни на Времето
ще трупат все нови и нови звена,
дордето нозете издъхнат под бремето,
дордето пречупят се две рамена...
Тогава, по белите нишки в косите
нахлувам без жал в изтерзаните мощи
и с пръстите ледни, докосващи вените,
отново ще стряскам безкрайните нощи!”
Добре, но е рано. Рано е още.
Милата есен – гальовна, добра;
ухае на тиха и сита безбрежност...
Аз съм дъждовен. Дъждовна е тя.
Самотата, усетила първата нежност,
намира пътечка, пътечка Надежда,
към нещо, което отдавна зове...
Нарамил кълбетата облачна прежда,
дъждът благи струни от струйки плете.
И носи се лека, едва доловима
мелодия стара, оставена в Рая.
Бях я забравил, макар и любима.
Звучала в Начало, помнеше Края.
Самотата се връща, но някак различна;
Знаех я Грозна, Поносима, Безименна...
Тази е друга. Весталка? Поличба?
Чудо ли, някакво. Чудо, след зимата?
Самотата се върна – Полъх от спомени.
Сипе в нозете ми листопадното злато:
Пролетни трепети, клетви отронени,
скъпи, изстинали късчета лято...
Самотата е тук – самота Умолителна.
Шепне без глас: „Назови ме!”
Шепне и чака Смирена и аз
наричам я с НЕЙНОТО име!
© Людмил Нешев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Самотата като име...
-
Детайлно отбелязване, притежаващо необходимата философска обезпеченост, чието изпълнение е отново в рими и в унисон с темата, разглеждана в мое стихо. Самодива, глезиш ме!
-
Самотата е враг. И последен приятел.
Пристан тих за кошмари, вечен бряг и съдба,
тя е вечния спътник, неуморен ваятел,
който статуи прави от туптящи сърца.
Самотата е липса. Или, може би - избор
на мъдрецът, съзнал - всеки сам е в света,
тя е онзи дълбок, но примамлив син извор,
в който плува единствено тишина.
Поздрави! -
Съжалявам, че съм го пропуснал досега! Аплаузи, нестихващи овации! Отдавна нещо не ме разтърсвало така! Нямам повече думи!!! Поздрави!
-
Още плача, но тръгвам...
!!! -
В тези стихове няма демон, а подробно описание с илюстрация на такъв. Невярващо четох думите с ужасена възхита и се чудех как човек може да запази ума си, рисувайки нещо такова. Не считам за проява на смелост препрочитането на подобно стихотворение. Дори веднъж може да се окаже много. Не знам за какво копнееш, но се надявам да се утешиш и да приемеш всички останали дарове, които ти се поднасят. Дано са достатъчни... искрено се надявам. Бляновете могат да бъдат постигнати, откраднати или подарени. Не знам какво е да живееш мечтата си, но дано някой някога ти я даде.
-
Видях, Дарина. Благодаря! Никой не заслужава на деветнадесет години да отпие от чашата с мъдрост, поднесена лично от Самотата. Съжалявам, че си я усетила, дете!
-
Много близък до мен стих! Благодаря ти за усещането! Аплодирам!
По темата - http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=86302 -
Успях да заплача, значи – живея,
макар и различен от другите хора.
Поздрави! -
Много ми хареса!
-
Изплакано великолепие!
Силни аплодисменти! -
Върна ме някъде в 18-ти век-такъв разкош от думи,такава майсторска, прекрасна разточителност...Поздравления!
-
Точно така - там, където свършат думите литературата преминава в поезия.
-
Е, така или иначе, законът е един - Да се постигне ефектът на "Свършиха ми думите"
-
Не. В поезията няма "закони". Закони и канони има само в литературата.
-
Не знам... Има ли някакви еталони, по които да се пише поезия... Има ли някакви писани и неписани закони, които определят: това ще въздейства, онова - не... Има ли прозрачни тъги и умолителна самота...
Това -
"Нарамил кълбетата облачна прежда,
дъждът благи струни от струйки плете."
отива в "златната" ми колекция! Както всъщност и цялото стихотворение!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
