Ти, безмилостно погребана човечност

под сянката на страх и чувство за вина...

Със вечни напъни, поддържаща “реалност”,

живееща в илюзии за душевна свобода...

Безброй души изпратени ти бяха

да учат собствените си уроци за света,

залъгвайки се, че успехът ще е техен

и способен ще е някой да пропука в теб леда.

Години минаха, една душа не си остави

да ти напомня, че някога и ти такава си била.

Прогони ни и се отдаде не вечната си мисия,

превърна се във сянка и заживя във самота.

Дори ранени, признали ти победата

в неравностойната война,

не се предавахме с години,

изплакахме те до последната сълза.

Понесохме те сякаш си ни кръста,

онези малкото, обикнали те от сърце.

Позабравиха те някои, за други беше мъртва...

Трети премълчаваха те с безизразно лице...

Но, ето, че признавам ти отново, не бе случайна ти!

(Поредната наивност моя е това, нали?”)

Специалната ти мисия, дори и умъртвена,

в просъница все още сякаш ме гори!

По път без изход, запътили се бяхме някога, като деца.

Вървяхме с бодра крачка...

Взаимна беше глупостта ни,

но само ти не се уплаши и за миг не спря...

Подмина абсолютно всички знаци,

зави към тъмното самичка, на инаT...

Все още дишаш, тече във вените кръвта ти,

ала в агонията на душата ти е вечен ад...