Сега ти имаш своите широки улици, за да дишаш щастлив, в лекотата на самотната си разходка,
с гласа ми, който те увери, че те обичам,
щастие от разстояние, необходимо по- скоро на мен,
за да заспя поне тази вечер, да не мисля за утрото,
мъдрото утро без теб \\\\сега си тук\\\\ там далече макар,
но в стаята ми, в моята тъмнина, моята измислица- спасение от лудостта,
породена от невъзможността да запуша дупката от твоето тръгване,
отдалечаване- заслуженото мое наказание, само мое, толкова лично и осъзнато,
без да мога да го приема.
Тази вечер валя, когато всички напуснаха моята стая.
Тръгнаха с дъжда \\\\ситен и спокоен\\\\. После бях аз,
там на прозореца, вкаменена, обезоражена в голотата си, ...