Жестока беше битката, приятелю!
Жестока беше битката със себе си.
Да превъзмогна свойта неувереност
и да разбудя стражата разглезена.
Тъй дълго ги оставих да бездействат, че
от отегчение са се отпуснали
и точно в този миг ме атакуваха
онези черни злобни алчни пуздри.
И както действаха със изненада
(аз нямах време даже да изхълцам),
безсмислено се метнах да доказвам,
че има смисъл моето присъствие.
Какъв ти смисъл! Няма смисъл в боя!
Те имаха във зъбите отрова.
Под ноктите ножове бяха скрили.
Очите им – със мълнии сурови.
Добре, че бяха твоите напътствия
да не отбивам със афект атаките!
Събрах си силите за миг. Ония
назад побягнаха, със зъби тракайки.
И знаеш ли, макар че се опитваха
артериите, заедно с гръкляна
да ми изтръгнат, а очите ми
да изкълват със човки като врани,
а изходът от боя неизвестен бе,
защото сякаш те преобладаваха,
аз този път (за първи път в живота си)
не влязох в битка, злобно премаляла.
За първи път в живота си си спомних,
че ти не би се бил, за да наказваш
и твойто благородство ръководеше
спасителната за душата кауза!
© Павлина Гатева All rights reserved.