Морето тук е с цвят на блян, окъпан в мляко.
А всяка жива твар от слънчев лъч е кръстена.
И притаила дъх земята чака, чака... Още чака...
Като ръка. Като могила. Неизменно същата.
А пътникът – неустоим любовник на илюзии –
с нозете си целува чужди, сухи друми.
Но няма вечно да са благосклонни Музите
и скоро, много скоро ще са неми думите.
Сълзите му ще са единствен бряг – оголен.
Сърцето – кръстопът, посоките в мъгла.
Ще погребе илюзиите във юмрук и ще се моли
на птиците да изкълват умората в заспалите платна. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up