Слънцето е някъде високо
в безкрайния син небосвод.
Вятърът леко пудухва,
а сърцето отново самотно
съществува без дори едничка цел.
Дори и да те обича,
вечно ще го отрича
знаейки, че няма да си с мен
в нито един единствен ден.
Душата самотна и тя се лута безцелно
в онова безкрайно море
от много нещастни сърца
като моето - обичащи така безсмислено.
Слънчевите лъчи озаряват
лицето ми, неиздаващо състоянието
на моята душа,
потънала в тъма...
Както всяка вечер
стоя в полутъмната стая,
а какво се случва около мен -
не зная...
Отново сърцето ми за теб мечтае
и отново някъде в облаците витае.
Но кажи ми нима
съм искала всичко това?!...
Нима съм искала сърцето ми теб да избира,
нима то ме попита дали съм съгласна
и дали работата ми е ясна...
Но уви, не ме попита,
аз нямах право на глас
и сега знам, че никога няма да има нас...
Виждам, че ти си с нея
и продължавам по-силно за теб
да копнея
....Ти я обичаш... тя теб  - също,
но това ме притеснява,
а не ми е присъщо...
Би трябвало да се откажа от теб,
но не мога...
или по-точно не искам,
ще се опитам само
чувствата си да подтискам,
а с това може да
дойде и смъртта за моята
нещастно обичаща душа!