Тя ще стане. Когато измие лицето си сухо,
с костеливи ръце ще започне да меси тесто,
ще напълни тавичката медена с пържени бухти,
ще си сложи забрадката черна, сподавила стон.
Ще припали сама пред иконата тънка свещичка
и ще тръгне прегърбена сред разпилените къщи навън,
там, където студеният вятър до днес не надтича
тишината на селото, дето прилича на сън.
Ще започне да чука през няколко схлупени порти
и подава за Бог да прости с опустели ръце.
Ще взриви тишината му хей така – с вопъл до корен
и сълзите си дълго ще бърше от свойто лице. ...