Скитам като черен кон
в улиците пусти на душата ви.
Камъни подритвам ден и нощ,
но явно този звън не е достатъчен.
Не могат да се срутят като луди
къщите на гнилата ви съвест,
и вятърът напразно ще разтърсва
спящите прозорци непробудни.
О, как ли съжалявате сега,
че някак ме оставихте да хукна,
в едно със гордостта, че не убихте,
и моята човешка доверчивост? ...