И пътувам пак сама в безкрая,
обгърната в празна тишина,
на прозореца ръмящ стоя и мечтая
за дните стари, за онази красота...

Намерих те и бързо сякаш ти изчезна,
тук беше ти за миг, а после - празнина,
помислих, че заедно с теб аз ще прогледна
за нови чувства, за онази красота...

Изпитах нежния и силен трепет,
с радост летеше към теб моята душа,
но явно остана той забравен шепот
и се покрих отново в самота...

Ако можех времето назад да върна
и да ти покажа всичко, що се крие в мен,
щях дните наши аз да преобърна
и да ти покажа, че ти бе слънцето в моя ден.

Не знам защо реших, че аз съм безразлична,
но раздира се от странни чувства моето сърце,
а дали ти просто не си тръгна с предпоставка нелогична,
за да се върнеш към друга с отворени ръце!?

Не знам какво се случи,
но не ща и да се ровя в миналото аз,
между нас явно не се получи,
явно ти не чу моя искрен глас.

Сега разкъсвам се на две
и искам дните стари пак при мен,
но знам, че и ти имаш сърце,
и някога и ти си бил ''пленен''.

Ще се върнеш ли? - чудя се,
Ще се върнеш ли? - питам се,
ако някога въобще ти си ми принадлежил,
ще се върнеш, за да дадеш своя дял.

Обичах те! - нима не го разбра?
Обичах те по странен начин,
но ти остави в мен онази празнина,
която за миг запълни, а после изчезна надалече...