Изгубена в полумрака,
стоя и чакам твоя зов
и дълго време съцето ми плака,
очакващо твоята нежна любов.
И чаках те дълго
самотна, ридаеща плачех,
обичах те много,
но къде си ти не знаех.
Но в ден прекрасен ти се завърна
и сърцето сиротно в щастливо превърна.
Душата крещеше:
"Обичам те много, щастлива съм вече."
Но светът се обърна
и всичко замря
и любовта...
вятърът я отвя.
И с тебе вървяхме,
а бяхме сами:
един до друг стояхме,
а колко боли!
© Теодора Йотовска All rights reserved.