Всяка нощ заспивам под небето чуждо,

болката от ляво моят сън прокужда.

Вслушвам се да чуя пее ли щурчето –

тишина обгръща тягостно сърцето.

Чужда е земята, чужди са звездите,

въздухът е тежък, влажни са очите.

Сладък, но далечен спомен за кавали,

огън незагаснал пак във мен разпали.

Тъй далеч остана моята Родина!

Хляб и дом намерих  някога в чужбина.

Но бездомна пак е, гладна е душата,

всяка нощ  безсънна скита над земята.

Там, зад океана, зад земи далечни

връщат я с надежда пориви сърдечни.

Среща я  с прегръдка моята България,

моят рай изгубен в друго полушарие.

Весел хор щурчета с песен ме посреща,

нежно се усмихва спомен мил отсреща.

И през сълзи сладки, бликнали в очите,

тичам аз към двора бащин със лозите.

Късам маргаритки, зелен здравец скромен,

и букет за мама вия аз огромен.

А за татко нося ябълка червена

и пред къщи спирам  радостна, смутена.

Чукам на прозорчето с перденце бяло,

а сърцето бие в мене полудяло.

Чакам да изскърца весело вратата

и да ме посрещна топлина позната.

Но мълчи отсреща родната ми къща,

тишина зловеща в мрака я обгръща.

Катинарът с укор спира ме пред прага

и тревога страшна в миг гърдите стяга.

Двата некролога като стражи верни,

като щит изправят кръстовете черни.

Натежал букета пада от ръцете,

коленича с болка – осланено цвете!

Генка Богданова