Аз пишех някога за любовта
и тя бе мое вдъхновение
и дори не подозирах, че така
не намирам всъщност избавление.
Не осъзнавала съм, че с това
ще стигна собственото си падение,
признавайки пред себе си сега
желая лично изкупление.

Светът за мен е бил един човек
и всичко аз на него посвещавах,
всяка строфа, всеки стих и ред
на него някога дарявах.
И вярвала съм, че като поет
думите си правилно раздавам,
без да осъзнавам, че безчет
са нещата, които не възпявам.

И вярвала съм, че е нищо
човекът, който гасне без любов,
без да виждам, че не всичко
оправя тя в живота му суров.
Дали тя болните ще излекува?
Дали ще предизвика и смъртта
на дуел, за да ни извоюва
щастието или радостта?

Проблеми има много по света,
за които хората нехаят,
далеч по-висши и от любовта,
която аз единствено желаех.
Срамувам се от този егоизъм
и от заслепеното съзнание,
от досегашния си непукизъм
към всеки други вид страдание!