В косите си вплела житата

с два изумруда - очи -

плачеш - вече познала лъжата,

че обичана можеш да си...

Хайде, поплачи си - олеква -

щом в думите вярваш - боли.

И в сърцето навярно отеква

викът на разбитите твои мечти...

А кой ти бе казал, че може

любов да постигаш с любов?

Гледаш го с поглед тревожен,

а той за сцени на обич не е готов...

Шепна ли рими в ухото ти?

И ти целуваше нежно ръка?

И ти му повярва? Горкото ми!

Как те е лъгала тая празна душа?!

Но ти ще се стегнеш накрая -

ще накажеш лъжата с лъжа,

само че него ли ще излъжеш - не зная,

или друг, който все пак няма вина?

Поплачи си сега, помисли -

кой колко откраднал е не пресмятай!

И, дори, когато най-много боли,

ще се научиш да затваряш вратата.

Ще се научиш, че няма 'риплей'

и че никога връщане няма;

ще се научиш да казваш 'Не смей!'

и чак тогава ще станеш голяма.

А днес ти си все още дете

и по детски подхващаш се с всичко,

затова все още отвътре боде

тази рана, оставила те сред нищото.

И ще минат бързо годините сиви -

ще си спомняш навярно за мен -

сред сто приятелки - кучки ревниви,

ще се окажеш в приятелски плен...

И тогава спомни си, че трябва

да изправиш високо глава -

че приятелката най-много ограбва

и от нея най-боли след това...

Ще пораснеш сред сиви надежди,

ще се радваш и на чужди ръце,

но със лоши очи не поглеждай

момичето, дето мъжа ти влече.

Тя ще е още девойче с плитки,

както ти в тази изминала нощ,

и едва ли ще знае лъжливи преструвки

и сигурно ще потърси любов...

Но ти ще простиш ли на нея -

този грях, дето и във тебе боли?!

Аз да ти простя ли? - Ах! - Не умея !

Изтрий си сълзите и си върви!