Времето пак умря и дори звук не издаде,
за да ме предупреди за кончината си.
Гледах го как умира и не бях сигурен
какво би трябвало да изпитвам,
виждайки го на земята окървавено.
Отваряше уста и по този начин кривеше
своето вечно променящо се лице, остаряващо,
но дори стон не излезе от прозрачните му гърди.
Протегнах се за ръката ти, защото съм сам,
но после се сетих, че те няма.
Само в главата ми, която засмуква пространстовто
и го върти във форми, които ми напомнят за очите ти. ...