Погледна необятното небе
една душа, отровена от мисли,
оплака после, с болка на дете,
крилата си, забравили да литнат.
Къде ли беше земният й път?
Изгуби го отдавна, по неволя,
а може би сега, за първи път,
бодлите му прераждат се във рози.
И може би мъглата се топи
от слънцето, събудено случайно,
но как да се завърне там,нали,
краката й са само счупен камък. ...