Два лунни къса, счупени на две,
ме гледаха под свитите си вежди,
потъваха във избелялото небе
и сякаш искаха да кажат нещо.
Притихнала, последната звезда
се стапя вече в слънчевите ласки
и става късно - изповед една
несбъдната отново ни наказва.
Виниш ме ти, виня те аз
и тишината сякаш ще си тръгне.
А толкова е просто - всеки час
душите ни полека е обвързвал.