Sep 24, 2007, 4:28 PM

ИЗПОВЕД 

  Poetry
918 0 21
Не ме е страх от туй, че си отивам.
Аз, докторе, умирам от отдавна...
На трийсет бях, когато син роди ми се.
Жената не успяха да запазят...

Отгледах го самичък. За утеха
дари ме с внуци - вече във чужбина...
В големия пожар останах с дрехите.
От къщата стърчеше прав коминът...

Продадох бъбрека си, за да мога
отново дом да почна да изграждам.
И все се питах. За какво ми е?
И трябва ли и дом на самотата?

Нали добре сега живеят внуците,
това ме топли вътре, като огън.
А преди седмица - погребах кучето.
И вярваш ли ми – плаках върху гроба му...

Корав бях. Планини повдигах някога...
(И имах за кого да го направя.)
Грешил съм много в младостта си.
Било, каквото... Днес не съжалявам...

© Дочка Василева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??