Изповед
Пред нея със свещта стоя,
някъде далеч замислена.
Поглед вперила във нищото,
мечтая пак да стане чудо.
Признавам...
...виновна съм, за дето ще ме мрази.
...грешна съм, за дето го погубих.
...обричах дните му на мрак, а нощите на студ.
...отговорна съм и че не бе щастлив.
Накажи ме, ако трябва...
...да изпитам цялата му болка двойно.
...да крещя и да го търся, а него да го няма.
...да го виждам нощем във съня си, но да го докосна да не смея.
...аз да го обичам, а той с ненавист и омраза да ме гледа.
Прости ми...
...за тъгата, която причинявам.
...за желанието да искам, без да давам.
...за раните, които му отварям с лекота.
...за страха от самотата.
Моля се...
...да го обичам, но без да го боли.
...да го опознавам, но без да го ранявам.
...да се отпусна в ръцете му, но без да му тежа.
...да ме поглежда и в очите ми себе си да вижда.
Сега ще ме попитате, коя е тя?
Защо на нея толкова държа?
Тя е моята икона,
иконата на моята Светица!
Ако тя единствено не ми прости,
едва ли някой би могъл!
© Йорданка Янчова All rights reserved.