ИЗПОВЕД ПО НИКОЕ ВРЕМЕ
... добре, че Господ даде ми очи – да гледам на света със бяла обич,
дори денят ми адски да горчи, да вярвам – идат по-щастливи доби,
с надеждицата в утрешния ден да се събудим трижди по-човечни! –
и да ви гледам – сведло вдъхновен, и да е беден моят римен речник,
а хората край мен да са добри – в зениците им благост да трептулка,
не са ми нужни даже и пари! – парите са при мен след дъжд качулка,
макар един ненужен вейхайвей! – животът ми да спре на глуха гара –
да дишам за едното ви: – Здравей! – изречено с Любов и дъхче Вяра.
Не се и питам бях – или не бях? Тя – Добротата, нивга не умира.
Човек е топла шепа звезден прах, от Господа разсипан във Всемира.
24 март 2025 г. ...