ИЗПРАЩАНЕ НА ЕСЕННИЯ ПРИПЕК
... листопадът тихо си окапа, вехнат – голи, старите липи,
котаракът кротко ближе лапа, търка си очите – пак ще спи,
в двора две прегърбени смокини свеждат се над припека златист,
вятърът подкара Бокерини, сетне метна Шуман, Григ и Лист,
мравката с трошица-две нахраних, сипах на клошарина мерло –
щом е доброта, превързва рани – и човек забравя всяко зло,
тъй денят си мина – и замина, накъде? – не чух и не видях,
и Луната ръсна златна крина за харман – от своя лунен прах,
зейна мракът черната си бездна – и поисках в есенния хлад
с припечето нейде да изчезна – татък, в някой по-човечен свят.