Моят стих изтъня - като стара, преносена риза.
Избеля от сълзи, неизплакани още дори.
Затова по-добре в него този път да не влизаш.
Ще го кърпя сама. Може би ще успея... или...
Бягат думите пак, разпилени от вятъра, чужди.
А пък аз съм сега уморена, презряна до смърт.
Вече нищо не искам. И от никой не ще имам нужда.
Просто миг самота - и след него ще мина отвъд.
Откога ли си тук? Не усетих да чакаш на прага.
Значи все пак дойде. Мълчалив и от нещо смутен.
Но в душата ми възелът още по-страшно се стяга,
по-жестоко души и до болка се впива във мен. ...