Няма го, няма пламък в твоите очи,
няма го, изстинал бе от моите сълзи,
реката ни, що вечно ще бучи,
затихнала, тъй бавничко пълзи,
и погледът, за който аз копнея,
и начинът, за който ти жадуваш,
няма ги, но как да проумея,
че не искаш вече мен да чуваш?
Защо да искаш тази ми отрова,
нима тъй малко страдало сърцето?
Ти искаш лек, от щастие подкова,
разбиране, усмивка във лицето, ...