В пресъхналите кладенци се взирам.
Дъната им от спомени пустеят,
стените обли каменно немеят,
надеждите си жаден не намирам.
Към изворите тръгвам и не спирам
да будя сетивата – да копнеят.
Пустините са дълги и жареят,
но в дюните им още аз пулсирам.
Миражите редуват се красиви
и обещания лъжливо-диви
говорят ми със пясъчна прегръдка.
Оазисът си ти на любовта ...