И пристана време мрачно, безверно,
у душата скот бе, у сърцето – заек
и остана да дреме безглавно, удачно,
у сенката идиотска на човека сал скелет.
Душа у него нема, щом мъка го не жегва,
да слуша не може – плачът, на майка човешка,
шамарът – битие, дори го и не трепва,
аршин желан е скътал – безличен като червяк.
Не чува за позор, какъвто чини днеска,
не мисли за обзор в брътвежа си махленски.
И пристана време мрачно, безверно,
у душата скот бе, у сърцето – заек. ...