очите пълни със сълзи и в тях си ти.
Не мога и не искам да забравя,
лицето, нежните черти, а как боли!
Без теб не знам, аз просто съществувам,
бленувам и живея като всички други,
с едничка мисъл сгушен под одеялото в нощта,
аз имах всичко, а изгубих любовта.
Уморен съм веч, изпълнен с глуха празнота,
сърцето ми във камък се превърна.
Не мога да обичам, нямам сили за това,
желая повече от всичко пак да те прегърна!
Защо залезе в теб животът и прегърна вечността...
Защо остави ме на произвола?
Без теб се лутам,
защо е толкоз тежка таз съдба?
Отново пак мечтая да те върна,
но...
Не мога...