Понякога искам да се скрия от света,
да избягам от всичко,
да избягам от живота,
да се скрия от него.
Да бъда сама с мрака,
сама да крещя в тихата и безмълвна нощ.
Искам всичко да е както някога,
да съм истински щастлива.
Не както съм сега - безмълвна пред болката и жестокия живот.
Да вървя сама през гората в нощта
и да мисля... и мисля...
Искам да съм с тебе в тишината,
да сме само двете - най-добрите приятелки.
Искам си истинския живот обратно,
а не този - фалшивия...
с изкуствена усмивка и фалшиво настроение.
Сега съм безразлична, а не искам да е така.
Искам пак да се радвам на слънцето както преди,
а не да чакам нощта както сега.
Искам отново да живея,
но нямам смелост и сили.
И сега, притаена в очакване на болката,
затворена завинаги в себе си,
в моя собствен измислен свят,
с последни сили крещя:
"Искам!..." ... но никой не чува най-искренното ми желание...
Едвам проронвам една сълза без сили.
Една сълза, изтръгната от бедната душа.
Една сълза, но с тъга, колкото хиляда...
Безразлични към болката ме отминават хората,
мислейки, че съм щастлива.
А желанието ми, да живея истински живот,
разрастващо се всеки ден,
в един миг ще спре...
И когато настъпи този миг,
бездиханна ще тичам боса в снега...
И само ще се моля да заспя...
да заспя и да не се събудя никога...