Пред лицето на водната стихия
на колене една жена стои,
заровила пръсти във пясъка,
сякаш за да се вкорени
и свърже ведно със земята,
през която отдавна, още преди векове,
...тече и съдбата.

Склонила смирено глава,
събрала в гърдите си смелост,
гордост и воля да оцелее в света,
тя е готова да изпие всяка отрова,
да вади стрели от плътта си,
да дава - в името на тези, които обича,
без обратно нищо да търси.

И изчаква, поглед да вдигне,
едва когато вълните
със слънцето се прощават
и в мига във който
то потъне зад планините,
косите и на пяна стават.

А тя, загърната от плащта на нощта
най - сетне се усмихва леко,
знаейки, че за скритата в очите и сълза,
която непрестанно като карфица боде,
никой никога..
Не ще разбере.