Сам че съм, мира не ми даваше,
от сън будеше, в ужас хвърляше.
Няма ли момиче - добро, жизнено, красиво,
чието сърце не е цвете бодливо?
Но ето, че те видях, ето, че повярвах.
В какво - не знам. Аз ли ковах
онези вековни истини, че да си щастлив
е нужно да налагаш своя нравствен императив?
Аз ли преподавах, че за друг да мислиш
е към слабите да се числиш?
Ето ме тук, разумът победен,
от чувства неясни сломен. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up