Свечерява се. Колко неказани истини
тънат в дълбокото, притъмняло, небе;
от изток луната провлачва, умислена
в нейни си работи, нежно златно краче.
За сън свойте струни цигулка притваря.
Цигуларят, отново останал самин
с една недопушена, дълго време, цигара,
се заравя във спомен, притихнало-син.
Вижда очите ù, две засмени метличини,
как проблясват от залпи лазурни мечти,
чува дъха ù, постоянно притичващ
между него и купола натежали звезди. ...