Триста години вече вървя по тази земя,
Колко болка, убити мечти, омекнали колена,
в море от сълзи съм се давила,
от върха в бездна бездънна пропадала,
и пак и пак всеки път ръка протягала
към най-голямото чудо, към теб - живот!
И триста пъти да се преродя, ако ще и в сълза,
пак ще вървя дори без да мисля да спра,
на колене и на лакти, по вятъра ще се рея!
Искам само едно: да усещам, че в миговете живееш,
моя вяра и моя надежда - докато виждам небето
и на триста парчета още пулсира сърцето!