Живот в бутилка
„Моряче”,
Кой ли вятър ме довя…
Заседнал на скалите днес
се давя в ром.
Седя.
Докле сърцето ми мъжди
закотвено -
разбит,
писмо ти пиша...
и туй шише,
как тежко е -
без дом,
след всяка буря…
Писмото? -
вътре ще го туря.
Знам,
пия зер -
нужно ми е празно…
и в мен -
споделям с теб,
защото мъчно е -
проказно.
Какво ми струва ли?!
Не ставай смешен…
само адреса ти не зная!
Ако е грешен… -
морето ми е куриер,
затуй,
за таксата нехая.
Да-а…
пиша.
Облак прикрил е ярките мечти -
едвам се диша.
От фара ми люти -
на дим…
с опърлени души -
едвам хриптим.
Нямат посока мъртвите вълни,
навели са перчеми отвисоко.
И теб те няма тук, нали?
Над Фамагуста едрите звезди…
дали са синеоки?
Моля те, кажи…
Мълчиш.
И чайките крещят!
Дали сгреши?! ...
Светлото бъдеще -
несбъднат сън ли бе
или измама?
А днес…
значение -
май няма.
Компасите - по пладне лъжат вече.
Объркват пътищата -
някак отдалече…
залязват сутрин
и изгряват вечер!
Планетно малки сме -
човечец до човече.
Фатално ни привличат с драми!
Добре сме -
по крайниците с нишки изтъкани,
се движим в такт -
марионетки.
Но от четвърт век
сме без моторни песни,
а някакъв кючек…
и идеали -
кой от кой по-лесни.
Няма Север,
няма Юг…
с посоките – до тук!
Стрелките сочат изток – запад.
Магнатите
ще ни излапат -
любезни…
С мними лозунги за демокрация,
щом влезем
в полюсната гравитация -
на себе си,
по-малко сме полезни.
Стагнация
и криза,
от орбита излиза…
хаос.
Дори и оправдание май няма
за немотията, така голяма.
Нима оказахме се мързеливи
или тъй просто -
пречим, че сме живи…
излъгани, за кой ли път,
със приказки – банални и красиви.
Защо не спрат
пророците лъжливи,
куп сребърници да секат… -
от наща вяра,
в матриците си за поквара.
Все вярваме на други…
и в заблуди,
заблуди,
луди! -
зелниците не изядохме…
Защо на тях,
на ситите ги дадохме?
Все по-угрижен вече скитам.
Кога на себе си ще вярваме? -
започнах често да се питам…
Ти чул ли си „Моряко”, че откриха
патрони – от онези,
що вярата разкъсват…
на протези.
И без пирони,
без звезди,
без кръстове дори…
разпънаха ни и разкриха -
рани,
жестоки и ненужни,
изтерзани…
Защо ни нараниха -
че хора сме били… ?!
А не желязо -
както беше казал.
Човеци! -
вече не звучеше гордо.
Пробойна във живота!
SOS!
Потъваме!
Завода е ограбен…
няма квота
за толкоз много хора.
И умора -
морна,
мор…
Като капак и морска сол…
кръвта изгаря – непокорна!
А наказателната рота -
не затвор
и не разстрели,
ни отброява дните -
оскотели,
с превръзки на очите -
бели,
до бяло нажежени -
обгорели,
стаили пламъци смарагдово зелени -
жадуват изстрел,
в своите амбразури…
Но няма ли граната кой да тури?!...
и да взриви нелепия живец…
Но не със зрелища
и не със хляб…
Свинец!
…
Гризат ме…
червеите - не стават пеперуди,
не ще отлитнат…
Във времената груби
животът ни подритнат,
по сизифски -
търкаляме в заблуди.
Крачка след крачка -
глобус от полуда,
който не иска никой да го мачка!
Юди-и!
Дори във бездната с глава надолу!
В най-черните ми дни,
парите бели -
дерат от тялото ми голо,
по кожи три !
Били дебели.
Не знам,
не знам,
не знам…
Такава ли е свободата?
Дали съм сам?
Душата тлее
и ме е срам -
перо държа…
а меч ръката ми копнее!
Със острие -
изсекло векове ръжда,
във вярата ми волно да изгрее,
подир дъжда.
Ех, как ми се живее!
Бих литнал -
дори без ракета в небето…
В което…
ме научи да кръжа.
*
От божества, така сътворен е светът,
със всичките там -
седем небета!
Но нека и те да четат! -
че зорлем едно ще ми трябва…
из път.
Знам, някой ден -
поета ще иска вендета!
Тогава страхът -
и прахът -
и стихът -
ще затворим,
изпили живота… в шишета -
завета свой -
последния волен хабер!
Записан навярно,
без фитил и без кръв.
Но повярвай ми!
Не и с клишета.
Морето е мой куриер…
© Борис Борисов All rights reserved.
Разтърсва твоето откровение!
Благодаря!