С кадифена нежност
гали ме дланта ти,
топла
като твоите очи,
а те са близо
и така големи –
как искам
да притихна в тях...
И аз потъвам бавно,
вливам се във тебе,
в твоя ритъм
дишам с теб...
А луната,
ням свидетел вечен,
изчервена е от срам.
В миг потръпвам,
ти
с дъха си ме завиваш
и тиха нега
се разлива в мен.
Галиш ме...
Гали ме дъха ти...
... но във моя сън.
© Ласка Александрова All rights reserved.
"Мълчах те" е стихотворение на поета Мартин Спасов, написано преди 7 години и качено на неговата ФБ-стена. Ето го: https://www.facebook.com/izgubeniVprevoda/posts/pfbid031oaDvH4mzA41bTPwkae2v5NxGxkME17Q8h77Z8KsiBuYhoas8WcYVRmPNPHCc7PYl А стихотворението "Опитах се" е на Патриция, качено тук снощи в рубриката "Поезия". В същото нейно "стихотворение" метафората "Луната е свидетел" е отмъкната най-брутално от поета Петър Пенчев, публикувано преди 12 години в сайта "ХуЛите:
https://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=154003
Та, искам да попитам – мила Patrizzia, докога в своите "творби" ще забърсвате образи, метафори, изразни средства, които други мои побратими и посестрими по перо са вложили в своите произведения?