За въпроса, който ми задават най-често
и отговора, готов като автомат.
За разговорите, които се плъзгат по огледалото ми
и капят на мястото, където трябваше да бъдат обувките ти.
За минутите мълчание преди да угася лампата,
които никак не приличат на онези с теб преди залез. 
За съня, който от милост не идва изобщо, 
за да не разбера какво е да се събудя без теб.
За деня, който минава като на сън 
и продължава да е толкова светъл.  
За въпроса, който постоянно ме измъчва
и отговора, който никога не изплува готов...
Чакам
някой наистина да ме попита.
Може би тогава ще знам
как да отговоря и на себе си.