Как искам да плача като малко дете,
забравило играчката си в пясъка.
Да изпитам мъката му от сърце
и да отвее мислите ми вятъра.
Да сменям бързо искрена тъга,
с широка, искрена усмивка,
да бъда весела, като дъга,
да ме наричат галено Щастливка.
Днес плача по-силно от всички деца,
но не мога като тях да се засмея.
Различна ли е болката ни и докога
ще мога с този камък да живея?