Как успях да видя Времето...

Бях взрян в примамната Далечност

замислен вечерта на кея –

на водорасли и на Вечност

морето лъхаше от нея...

А бе чаровна лятна вечер

изгряваха над мен Звездите,

небето бяло като глѐтчер

допираше се до вълните...

Тя бе една от тези летни

усещани като последните

тук вѐчери, но мимолетни –

те продължаваха в легендите!...

... А с лихи спомени коварно

вечѐрник лудо се разтича –

припомнил класиката в жанра:

с Луна,

китара

и Момиче...

И Времето назад обърна,

и стана видима реалност,

а Миналото се завърна,

но с „оправдание по давност”!...

Обаче май не беше също:

китарата сега без струни

във Страст не може да превръща

Душата ми при пълнолуния...

... Момичето поостаряло

и във очите му единствено

от Младостта не догоряло

потрепва огънче разискрено...

Така в чертите променени

внезапно осъзнах тогава –

синхронно с Другите вселени

и тука Времето минава!...

...Забравила, че го обичах –

безсрунната китара дреме...

... но тъй във Моето момиче

видях изминалото Време...

02.07.2019.