Помниш ли
как ръката държах ти,
когато от болка
затваряше бавно очите си?
Помниш ли
как бях до теб,
как по лицето ми с усмивка
стичаха се сълзите?
Не от радост,
че теб боли те,
а от притеснение,
че виждаш потока в очите.
Помниш ли
как нямаше сили да дишаш,
как заспиваше
и се събуждаше за миг...
А аз стоях до теб
и те галех,
с надежда да чуеш
вътрешния ми вик...
Помниш ли
как мъчех се с теб?
Как ме раздираше твоята болка?
Как исках да не те изгаря,
как исках секунди да остават до края.
Забрави ли всичко,
което направих за теб?
Лесно ми каза,
че не съществувам за теб.
Лесно изражението ми превърна в лед.
Какво направи?
Защо изграденото разруши?
Защо ми каза "извинявай" и "сбогом",
и просто склони?
2007
© Радена All rights reserved.
благодаря ти за това стихотворение!
Без последните два куплета, то сякаш е адресирано до мен. Това съм го преживял. До главата ми стоеше една също така добра жена, като теб, на която винаги ще бъда благодарен!
Поздрав и гледай напред!