Каквото искаш още, Господи!
Какво още искаш, дяволе?
Душата ми ли разкъсана да прибереш?
Нима я искаш, за да ми го върнеш?
Лицето му за миг да видя...
Нозете му да прегърна...
Устните му да погаля...
Всичко ли трябва да ти дам, за да го върна?
Останаха ми две деца
и сълзи в тях да се удавя...
Сълзи,
морето голямо, солено е...
Пуст да опустееш, дяволе!
Отне ми го, разкъса ми сърцето!
Остави ме сама,
да вия срещу вълците и срещу луната...
Без сила дори и да умра...
Защото двама,
те на мене чакат...
Останаха ми две деца,
да кърпят болката на самотата.
Не помня откога не съм спала.
Не помня откога не съм яла
Не помня откога кървя...
Пуст да опустееш!
В пъкъла да се продъниш, дяволе!
Вечно да гориш, че ми го отне!
Че за твоя пъкъл го поиска.
А мен сама остави...
Какво не бих дала пак да ме прегърне.
Да ми се усмихне,
да се върне...
Какво не бих дала да чуя гласа му,
да се обърне,
да не виждам само в сянката
контурите на неговото тяло.
Да не топли само споменът моето тяло.
Върни го, дяволе!
Поне веднъж добро стори!
Върни ми го
и нека Господ ми прости!