Очите й са сложни. По тях ще я познаеш.
По мислите тревожни, които ти не знаеш.
По капчицата сол търкулнала се тихо,
когато те изпраща, а тя преглъща глухо,
защото пази свято, зрънце добра надежда,
но никога последна, макар че тъй изглежда.
И даже да е тъжна, пред теб ще се усмихва
с онази бяла обич, която не утихва.
Тя чака да й звъннеш и все ще се надява -
да те попита „Как си?“ Ще и отвърнеш вяло,
понеже нямаш време и бързаш да затвориш.
Но друг път ще наминеш. И друг път ще говориш. ...